“Живеем във времето на трансхуманистично обещание и на еуфорична фантазия за съвършено тяло: уязвимото тяло на неизлечимо болния е обида за тези психосоциални нагласи. Смъртта е обида за гордостта ни. Следователно тя трябва да бъде премахната от колективния живот. “Възходът на незначителността”, за да използваме формулата, с която философът Корнелиус Касториадис описва нашата епоха, минава през заличаване на страданието и смъртта. Те обаче са единствените врати на вътрешния живот, пътищата за достъп до душата”, разсъждава в интервю за “Фигаро” френският писател Робер Редекер.
Професор по философия, той е автор на книгата L’Éclipse de la mort (Изчезването на смъртта, 2017), която разглежда прикриването на въпроса за смъртта в часа на трансхуманизма.
– Нашето общество вече не екзекутира виновните за най-жестоките престъпления, често дори смекчава извънредно много присъдите им. Освен това, след “Надзор и наказание” на Мишел Фуко, се наблюдава непризната симпатия към големите престъпници от страна на господстваща идеология, чийто източник е Фуко, и тя се излъчва както от институциите, така и от титулярите на постоянното право да говорят. Затова, за щастие, обществото вече не може да се спои около смъртта-спектакъл на престъпника. То ще трябва да се спои около смъртта на невинния.
Венсан Ламбер умря във всеобщо одобрение, защото беше невинен. Рене Жирар подчертаваше това: идеалната изкупителна жертва трябва да бъде невинна за престъпленията, в които я обвиняват и които мотивират смъртта й. Какво е престъплението на Венсан Ламбер? Неизлечимата болест. Именно тази неизлечимост заема мястото на вината, защото означава непоносимо поражение на вярата в прогреса. И за да се откупи това поражение, той бе убит. Той играе ролята на изкупителна жертва, чиято агония и кончина обединяват обществото в един успокояващ, неизбежно мимолетен консенсус.
– Страданието и смъртта станаха непоносими и немислими. Религиите – особено католицизмът във Франция – им придаваха смисъл. Подлагайки се на тяхното изпитание, всеки човек израстваше. Страданието и смъртта дават възможност на всеки да изпита напълно човечността. Има нещо дехуманизиращо в нашето бягство от страданието и смъртта. Дехристиянизацията оставя хората напълно объркани пред тези две явления, които същевременно съставляват тяхната същност.
Смъртта на Венсан Ламбер парадоксално илюстрира това бягство: тя е само абстракция, нещо, чиято реалност никой не иска да погледна право в лицето. В същото време, консуматорският материализъм, който се стреми да запълни живота ни със своето нищо, може само да я избягва, което означава неговото поражение: крайността на телата ни.
Живеем във времето на трансхуманистично обещание и на еуфорична фантазия за съвършено тяло: уязвимото тяло на неизлечимо болния е обида за тези психосоциални нагласи. Смъртта е обида за гордостта ни. Следователно тя трябва да бъде премахната от колективния живот. “Възходът на незначителността”, за да използваме формулата, с която философът Корнелиус Касториадис описва нашата епоха, минава през заличаване на страданието и смъртта. Те обаче са единствените врати на вътрешния живот, пътищата за достъп до душата.
Начинът, по който бе решен случаят “Венсан Ламбер”, отхвърля едновременно страданието и смъртта. Отхвърля реалната смърт, с която отказваме да се сблъскаме, отказваме да водим диалог, за да я замени с една абстракция. Как едно общество – нашето – което отхвърля смъртта, може да тласне към отвъдното един неизлечимо болен, но жив човек? Отговорът: премахвайки от смъртта цялото й физическо, осезаемо, плътско и, разбира се, духовно измерение, за да я превърне в чисто понятие; дереализираната смърт, смъртта-абстракция. Смъртта в този случай не е нищо повече от сляп и анонимен алгоритъм, като тези, които организират цензурата в социалните мрежи. Вече няма автор, няма отговорен. Подобно на тези алгоритми, смъртта-абстракция освобождава от отговорност.
– Някои смятат, че случаят “Ламбер” показва необходимостта от легализиране на евтаназията, защото днешният закон е недостатъчен. Какво мислите за това желание манталитетът да “еволюира”?
– Те наивно се борят за разширяване на сферата на правото да се убива. Глаголът “еволюира” издава две ценностни оценки: съществува морално и социално Добро, хоризонт, към който трябва да се стремим, а ние засега стоим в Злото. Разпознавате ли тук схемата на прогресизма? Какво е това Добро? Общество, в което няма нищо външно спрямо човека, където човекът е собственият си автор: от раждането до смъртта му. Общество, в което раждането и смъртта са резултат от избора му, така както избира марка зехтин в супермаркета. Накратко, общество, в което властва модерната воля, която се роди в творчеството на Декарт. Изборът на пола на детето и правото на дете също влизат в тази рамка. Следователно това Добро е общество без трансцендентност, нито крайна цел; накратко, обществото на човек, затворен в собственото си съвършенство, тоталитарното общество.
– Изглежда, че нашето толкова загрижено за човешките права общество трудно приема уязвимостта. Как си обяснявате този парадокс?
– Смъртта на Венсан Ламбер се представя като победа на прогресивността: искат да ни накарат да повярваме, че е прогрес да оставим един болен да умре. Прогресизмът позволява да се оневини изоставянето. Уязвимостта е животът, сведен до неговата голота, “оголеният живот”, описан от Джордж Агамбен, чието оцеляване зависи от състраданието на другия. Възможността за убийство възниква в момента, в който на уязвимия човек вече не се гледа като на ближен. Той вече е другият, а не ближният. Липсата на внимание към уязвимостта често е била мрачен знак: тя проправя пътищата за още по-голямо варварство.
Превод от френски: Галя Дачкова
Актуална и полезна информация за Българите във Великобритания. Новини за Българите в Лондон. Списък с най-често задаваните въпроси за намиране на работа във Великобритания. Полезна информация при подготовка на документи за работа и престой във Великобритания.
Имате информация, която искате да достигне до нашите читатели?
БГ Медия Лондон е млада, динамично развиваща се, полезна и различна глобална дигитална, мултиплатформена кросмедия от и зa Българите в Лондон.
