„Чакай! Къде си хукнал? Гони ли те някой? Ти ли гониш някого или нещо? Толкова ли е неотложно? Заслужава ли си? Ще пропадне ли светът, ако го изтървеш?

Не изпущаш ли нещо друго, по-важно? Растящата бързина те носи с подсвиркване, сякаш те взема на подбив.

А ти не чуваш насмешката й. Летиш, за да стигнеш по-скоро. Докъде? Има ли нещо по-далече от края на всеки път? 

„Отклонение“, Блага Димитрова

Гониш или бягаш? Никакво значение. Бързият ход е измислен, за да надпреварваш себе си, което си е чисто отнемане на време за живеене. Отклони се. Когато бързаш, значи закъсняваш. Щом закъсняваш, значи си бързал за нещо друго, което е дръпнало от времето и гледаш да наваксаш. Нищо не си свършил като хората или навреме, чувстваш се уморен, и пак бързаш. Защото не искаш да изтървеш. Не знаеш какво точно, но за всеки случай бързаш. Я баничките ще свършат, бозата ще вкисне, гаджето не чака, класът по танци е започнал, надяваш се на последния влак, ш…т.

И ако в това време ти изскочи нещо от песента на Васил Найденов. “… бързаш нямаш време…. младости и грижи трескаво се нижат… в своя бяг часове…“, ОК, може евентуално да намалиш скоростта. За малко си раздвоен, и точно да забавиш темпото, айфонът нервно напомня за срещата с еди-кой си, който е важен за една работа, която, ако стане, ще е „леле, човече“.

Темпото не само, че не тръгва надолу, а ти се изстрелваш като тапа, връхлиташ срещу хора, които в някое спокойно време, би припознал като свои духом. Подминаваш нещо красиво от витрина, което, ако имаше свободна минута, би купил и подарил някому, доставяйки радост и на двамата. Не забелязваш, че слънцето пак е успяло да избяга от облаците и има време за теб. Ама ти не.

Дните са ни малки, защото ние сме големи, ние сме великани, какво е един ден за нас. Ако обаче отскочиш високо и погледнеш земята, си спомняш, че си прашинка от космоса, мъничка частичка от живота, който никога не бърза. След милиони години еволюция, той е пак тук. Ние не сме едни и същи.

Погледни нагоре и махни на слънцето. Пак заваляло, не бързай да вадиш чадъра, няма да се намокриш много. Вкуси деня с устни и погали живота си с очите си. Сега малко на каданс премини през сезоните, през дните и нощите, през минутите, които беше пропуснал, и ги запомни добре.

Когато един ден няма да бързаш, пусни си записа и ще гледаш всичко сякаш никога не е било. Ще подсвиркваш като от стадион: ей, спри бе, къде с тази топка, върни малко, чакай, ето тук, виждаш ли това момиче, уф, нищо не видя, хей, някой има нужда от помощ, мама не те е виждала отдавна, детето ти е болно, приятел се е върнал ….

Ла ла Ленд…

Точно там, където си в момента, спри на секундата и просто отклони поглед. Помага.

Филипина Храброва за БГ Медия Лондон